М О Н О Л О З И

(Не)състояли се разговори от друга реалност 

a.k.a

М О Н О Л О З И

<той> “Липсваш ми..” 

<тя> Боже колко ми липсваш, ужасно ми липсваш, както може да ти липсва някой, когото си имал за твърде кратко, когото знаеш, че си можел да имаш за повече, да се имате за повече, но нещо просто се е объркало като филм, който адски ти харесва, но изведнъж, по незнайна за теб причина, свършва някъде преди края, преди да разбереш какво си е мислел сценаристът, докато го е пишел и те хваща нещо за гърлото, сграбчва те с все сила и ти дълго след това мислиш какъв е трябвало да бъде финалът и в главата ти хвърчат всевъзможни завърщеци, а пред теб – просто бял екран. Не, всъщност – сив. 

<той> “Животът ми е сив..”

<тя> откакто те няма, няма цветове, не е черно-бяло, защото това би означавало да призная, че всичко е само черно или само бяло, а то има нюанси, нюанси на сивото. Сивото е най-гадният цвят на света. Той е просто изключително безсмислен и никой не може да ме убеди в обратното, дори да вкара цялата логика на света и да ми изтъкне най-научните аргументи. Сивото е гадно. Точка. А аз потъвам в него от няколко месеца. Сивото е липса на цвят, липса на вкус, липса на усещане. То е много по-лошо от черното, което те повлича в най-дълбоки дълбини, защото след черното знаеш, че следва бяло. Така се редува животът. Но след сивото има просто още сиво.

<той> “Заспивам..”

<тя> плачейки като бебе. Просто ей така ме връхлита изведнъж, затваряйки очи, полагайки изморено глава на възглавницата, без да се е случило нещо извънредно през деня, без да съм чела или гледала нещо, което да ме провокира. Просто лягам и започвам да плача. Будя се и е празно. Нямане. Няма те. Може да го усетиш, само ако си го имал. 

<той> “Влизам в деня..”

<тя> всичко е съвсем стандартно, отивам да си върша работата, която обичам, срещам се със сиви хора, с някои от тях завързвам разговор и ето пак сълзи напират в очите. Без да се е случило нещо определено. Чудя се на себе си, мамка му, кога станах такава сантиментална лигла или винаги съм си била..Не, не може да е второто.

<той> “Лигла..”

<тя> сипвам си джин, паля цигара, смея се на нещо с приятели, взимам си изпитите, пак ходя на работа, а наоколо – сиво, сиво, сиво. Слънцето грее. Снимам залези. Мисля за бъдещето, чета книги. Животът се случва. Аз случвам нещо. Ама не го изживявам съвсем. Спирам да бъда в момента. Спирам да усещам всичко с цялото си същество, хората се превръщат в сенки, които се докосват по повърхността на тленната ми обвивка. Тягостно ми е. Насилвам усмивки. Получава се понякога. И пак ми е сиво. Дори в най-пъстроцветните дни. Върни ми си розовите очила, ей! Крещя ти мислено.

<той> “Спри да викаш..”

<тя> не викам! Винаги ми беше на контра, за всичко. И ме дразнеше. Но заради това се влюбих в теб. Живея с нас в настоящето, живея с нас от миналото. Разигравам всичко, което сме преживели във въображението си. Единственото, което променям, е краят. Просто не поставям финал, като сценариста, който решава, че филмът би бил много по-гениален, ако остави края отворен. 

<той> “Липсваш ми..”

<тя> липсваш ми. Липсваш ми! Мога да го напиша още един милиорд пъти. Мога да го изкрещя, мога да ти го прошепна, искам да знаеш. Защото искам да вярвам, че това би променило нещо. 

<той> “Няма смисъл..”

<тя> какво е смисълът? Защо се случи така, както се случи? Така ли трябваше да го напишем? Наистина ли мислиш, че направи всичко, за да затворим книгата с чиста съвест? Колко реторични въпроси мога да ти задам, преди да ти дотегна като настолна игра, която си превъртал вече толкова много пъти, че сам знаеш всички възможни изходи? Липсвам ли ти? Мога да водя монолози в главата си до безкрай, точно както когато си говорехме преди, ама ти всъщност мълчеше. Говори ми се с теб. Ама истински. Представям си, че ми отговаряш, както го правеше преди началото на края. Завършихме ли историята? Изчерпахме ли я? Липсвам ли ти?

<той> “Липсваш ми..”

<тя> въображението ми е толкова живо, че понякога се обърквам и наистина си мисля, че все още сме заедно. Живея в реалност, която някой друг пише вместо мен. В моя филм всичко си е, както преди. Щастливо. Най-щастливото. С цветове. Без сиво. Ние сме навсякъде, където сме били и правим всичко, което сме правили. Отново и отново. Превъртам лентата. Някои кадри пускам на повторение десетки пъти. Не променям нищо. Живея го, както си беше и сякаш се случва тук и сега. Не режа моментите, в които сме се карали, те са част от филма. Те го правят толкова жив и истински. 

<той> “Ти не може да си истинска..”

<тя> ти не си истински в момента. Не вярвам, че вече нищо не е, както преди. Не вярвам, че живеем на различни места, че не искаш да ме виждаш, че си продължил напред. Това са глупости. Ти си глупости. Сивото е глупост. Майната й на тая измислена реалност. Да се върнем в нашата, тя беше истинска. Ти казваше, че не е. Но не си прав. Тази, в която сме в момента, е лъжа. Нали се сещаш за матрицата, просто си объркал цветовете на хапчетата и си се заблудил. Обещавам ти. Нека се върнем в нашия свят, той не е сив. Значи е истински.

<той> “Липсваш ми.. “

<тя> животът продължава. Реален или не. Продължава без тeб. С мен без теб. Сиво е. Грее слънце. При теб вали, нали? Но виждаш дъга. Виждаш света през розовите ми очила. Върни ми ги, ей! Или нека поне ги понося за малко. Да си ги споделим, да си ги разменяме, когато най-много имаме нужда от тях. Искаш ли? Мълчиш. Не е знак на съгласие май. А просто безмълвие. Просто нямане на отговор. Нямане. Няма те. 

<те> Сиво е.

-Вики Вика, 5.09.2017

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: