М О Н О Л О З И /2/

В тези следобеди, в които другите гледат в телефоните си, докато хапват уж романтичните си ранни вечери, докато си говорят на френски, български или английски, няма значение, а аз седя сама и ми се струват златни, защото ги гледам през бирата си, си мисля за теб и какво би било да си тук до мен, тук където принадлежиш, въпреки че се  опитваш да бягаш към нещо, което смяташ, че трябва да постигнеш, мислено говоря с теб и ти казвам колко ми липсваш..не, не е защото съм сама, а те са по двойки, не, не е защото няма поне 10 човека, на които да се обадя, с които да споделя, които да изслушам, с които да изживея пошлостта на този така чистосърдечен следобед, не е защото съм неуверена, че не знам къде ми е мястото или че това, което правя не струва пукната пара, а защото вярвам с абсолютна убеденост, че трябва да правя точно това , което правя, защото то ми носи единственото абсолютно оргазмично щастие, за което животът си струва да бъде живян, искам да ти изкрещя , че искам да го споделя с теб, искам да погледнем заедно през моите очи и да видиш колко хубаво може да е. те нищо не разбират , те продължават да си гледат в телефоните, докато мигът се изплъзва завинаги изпод тракащите им пръсти, докато вятърът свисти в найлона на заведението, докато слънцето, което не виждат, залязва зад облаците, които се стелят гъсти над купола на Седмочисленици, докато трамвайните релси разказват истории на стотиците пътници, които слизат на Графа и си купуват домати от пазарчето или някакви шано подаръци от Шишман, докато животът продължава да се случва около тях, вътре в тях се случва един друг живот, такъв, за какъвто не си признават, че мечтаят, не го изричат на глас и тишината лепкаво ги обгръща и се настанява завинаги в сърцата им и те се оправдават пред самите себе си и пред другия, че тя е удобна, че тя е, защото са си толкова близки, а всъщност липсата на думи болезнено отеква в ушите им и бие по-силно от камбаните на Невски и ги човърка отвътре, защото всъщност е липса в самите тях. и аз седя сама в този следобед и усещам липсата на всички хора около себе си и най-вече своята собствена, липсата постепенно придобива очертания и форми и се превръща в твоя образ, и аз ясно те виждам на стола пред себе си и почти докосвам тънките пръсти на ръцете ти, и изпращам тази мисъл във вселената, и нещо трепва в твоето сърце, докато слизаш забързан по стълбите, докато хлопваш входната врата и се смееш на нещо, което човекът от отсрещната страна на телефона ти е казал, докато се качваш в метрото и не забелязваш стотиците хора около теб, които са забили погледи в екраните на телефоните си, докато развълнувано си мислиш за концерта, към който си се запътил тази вечер, докато слушаш любимата си банда, докато се прегръщаш с приятелите си и подскачате, докато чакаш на опашката за тоалетната, а в главата ти отекват струните на китарата, докато поливаш съботата, а около теб е студено и дъждовно, но ти си на топло в любимия ти бар, бирата е студена, а лицата на приятелите ти са топли, погледът на момичето, с което си се запознал наскоро също е топъл и приканващ, докато я изпращаш до тях и усмихнати се качвате в стаята й, тя се съблича, ти гасиш лампата, защото ти винаги го правиш, очите ти бързо свикват с тъмното и се вглеждат в нейните очи, докато тънките ти пръсти се вплитат в нейните, нещо в теб трепва, за част от секундата светът спира, декорът рязко се променя и ти се озоваваш в твоето легло в твоя дом в твоя град с твоето момиче и се отдръпваш уплашен от самия себе си..момичето до теб не забелязва нищо, продължава да те обсипва с целувки, ти се опитваш да се фокусираш единствено върху настоящия миг и да прогониш образа от мисълта си и успяваш, почти..лежиш по гръб дълго, след като тя вече е заспала в прегръдката ти, неясното чувство за липса придобива все по-ясни очертания и ти ме виждаш, и почти ме усещаш, и ставаш, за да си потърсиш капките за нос, за да се облечеш и да избягаш от тази стая, която не е твоя, от това момиче, което току що си имал, но не съм аз, от себе си, защото не си ти..това ти се струва смешно, нелепо, ти не правиш така, ти не бягаш никога от нищо, връщаш се в леглото и се унасяш в неспокоен сън.. аз плащам сметката и се запътвам с бавна крачка към познатото си работно място, докато дъждът напира от облаците, напира като болезнена липса да се изсипе с все сила и да помете всичко по пътя си, да измие улиците, колите, хората, да ги очисти от самите тях..не, твърде е мръсен, твърде е безпомощен да се справи със собствената си непрозрачност и безсилен се излива, събирайки се в улеите на счупените плочки, правейки малки или по-големи локвички, докато калните обувки джапат безнадеждно в тях, докато всеки е скрил лицето си в качулката, а тъмното става все по-тъмно и липсата все по-липсваща..в тези следобеди, в които светът около мен се върти на милиони обороти, забързан, задъхан, изтощен, светът в мен спира в отчаян опит да си поеме глътка въздух, закашля се, задавя се от собственото си безсилие и се изсипва извънредно неочаквано в сълзите на облаците и в моите собствени, превръщайки се в думи, които се опитват да намерят някакъв смисъл, някакво обяснение и треперещите ми пръсти, държащи непохватно цигарата, тракат над клавиатурата, а погледът ми е вперен в белия лист на word-овския файл, докато светът ми не се разтопи в мен заедно със задушаващото чувство за край.

– Вики Вика, 18.12.2017

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: