примигвам

Примигвам..

 и ето ме насред полето, наоколо – зеленина , овце и типичния за всяко село кръст на единствената църквица. Мирис на току що разорана нива, на обор и на топъл хляб, вероятно преди минути излязъл от фурната, на диви цветя, чиито имена никога няма да науча и не искам, на чистота и искреност..село ..рай..слънцето току е изгряло и още не жули лицето, гледам към него и се усмихвам и то ме гледа и може би се усмихва, кой го знае , каквото е далечно загадъчно. Чуват се още поуспали се петли и крави се чуват, мучащи в далечината. Будят се жужащи пчели и се опитват да събудят и цветята. Прашният път към мегдана е все още пуст, самото време се излежава в сладка полудрямка. И е късна пролет, почти лято и въздухът е лек, макар и пропит с десетки миризми , толкова далечни и толкова познати. Наслоил в себе си уханието на стотици години, трупали се в тая забравена от Бога дивотия. И оставили своята диря, ето я прашната истина – лежи кротко навсякъде около мене ,най-светлият прахоляк, най-прозрачната истина, натежала от времето, а лека, олекотена от теглилата на времето извън нея, на времето, каквото ние го познаваме в неговата динамична забързаност. Вдишвам селско щастие. Вдишвам свобода. 

Примигвам.. 

Станция Сердика. Оставих тежестта някъде далеч от тук. Една грижа по-малко в едно село, което не ми принадлежи. 

При забравен багаж, моля обадете се на…

-Вики Вика, 17.10.2018

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: