отрязъци от Йорданска (не)реалност

Това не беше просто екскурзия. Не беше дори пътешествие. Беше нелогична поредица от отрязъци времепространство, оформящи пъстроцветна (има неща, които не са само черни или бели) палитра, която се разливаше между планираните точки, превръщайки ги в многоточия, така внезапно и умело, че изглеждаше сякаш самата тя е част от сценария. Но точно тая поредица отрязъци, извън контекста на случващото се във физическата около нас действителност, ни оставяше без дъх, а най-често и без думи. Най-хубавото е невидимо за очите, казват. Ние видяхме с очите си най-хубавото. Но те явно не можеха да насмогват на всичката тая красота в най-разнообразни природни форми и на моменти неволно се затваряха. Всичките ни сетива се изостряха до краен предел. Достигахме нирвани и непознати висини на собствените си вселени. Излизахме от себе си, за да (се) погледнем от високо. А после, когато не можехме да понесем повече, защото все пак сме затворници на телесните си обвивки, които успяват да се освободят и полетят само за кратко, се връщахме обратно, преродени и сливащи се с най-дълбокото в самите нас.. и в другия.

Понякога нахвърляхме случайно думи между дългите многоточия, преплитащи се в спирала от редуващи се пустинни и пясъчни плажове, топло камилско мляко и дългоочаквани глътки бира, пропуснати планирани залези и случайно уловени такива.

Имахме всички предпоставки да излезем от кожата си и да сме АБСОЛЮТНО (а не относително) НЕ на мястото си и въпреки това се чувствахме хармонични със себе си и всичко наоколо. Две неща на света имат силата да материализират това чудо – природата и хората. Ние имахме и двете. И енергията беше взривоопасна. Не буквално. Защото както десетки пъти всички местни ни повтаряха, а ние потвърждаваме – Йордания е безопасна. Противоречиво, нали? Точно както това да видиш сняг в пустинята. Светът е изтъкан от контрасти. Като това да се смееш и да плачеш едновременно. Или да се миеш там, където до сега си цапал.

Отрязъци от време, откъснато от познатата ни представа за него, такова, каквото е. Четири дни поред беше “неделя”. Лесно е да загубиш представа за света навън. Лесно е да спреш да мислиш. Нямаш нужда да си обясняваш и анализираш (Алелуя!). Обзема те усещане за пълна свобода. Попиваш всичко около себе си с всяка фибра на тялото си. И накрая всичко се превръща в чувство – безплътно, леко и ефирно, като вятърът, който развява косите ти на най-високата точка в Петра, като вятърът, който развява косите ти на кораловата лодка в Червено море. Ти си тук и сега. “Колето” би се гордял с теб. Не съществува нито едно друго тук и сега, камо ли вчера, там или утре. И най-прекрасното е, че не си сам. И не бива да те е страх, че някой ти отнема твоето тук и сега. То принадлежи на теб, но едновременно и на всички останали. Всеки един отрязък от време, всяко едно многоточие и удивителна, са споделени. Споделяхме ги заедно. Неусетно. Планирано и случайно. Понякога във вик, изтръгнал се от дъното на изстрадалите ни, копнеещи за глътка свобода, души. Но по-често в мълчание, натежало от щастие..

Йордания е ЧУДО. Като вафлата, ама по-добра. Не, не е просто място, на което се намира едно от чудесата на света. Много повече от това е. Тя цялата е чудо, защото неусетно и непожелано те прави по-осмислен и освободен.

Да бъда там с вас. Да го изпием, изядем, изпушим, изпочупим и изпием отново, изслушаме, изгледаме, изходим, изтанцуваме, изиграем, изсмеем, измълчим. Да го изживеем заедно. И да го почувстваме. Благодаря ви!

П.С. Животът е дасиебе!

-Вики Вика, 28.02.2019

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: