м о н о л о з и /5/

С порастването неизменно разбираш истини за себе си и за света около теб. Започва от ранна детска възраст с неща, като да не пипаш котлона, да пресичаш на зелено, да не противоречиш никога на родителите си, да обичаш баба си, независимо, че знаеш, че е лош човек, защото не ти подарява подаръци за Коледа и се държи лошо с майка ти. Учиш се, че трябва да правиш определени неща и не трябва да правиш други. Стремиш се да бъдеш съвършена версия на себе си, според стандарти, заложени ти от някой друг, често от родителите ти. От най-ранна детска възраст се стараеш да угодиш на нечии очаквания, които са ти вменени като правилните разбирания за живота. После животът започва да се случва. Непланиран. Далеч от всички ситуации, за които уж си бил подготвен. И ти отговаряш по начина, по който си се научил. И порастваш. И се учиш на нови неща. И разбираш, че понякога е окей да нарушаваш правилата. Стига да можеш да понесеш отговорност за последствията. И научаваш, по трудния начин разбира се, че някои от уроците, които вече си усвоил, са неприложими за всички ситуации. Че родителите ти не са те подготвили за всичко. Че са ти предали нещата по грешен за теб начин, защото на теб ти се случват други неща и се налага да научиш нови уроци.

И ето я поредната Коледа. Всички, които ме познават знаят “колко обичам празниците”. Два остри камъка брашно не мелят, казват. А представете си три! Ами, очаквано лоша комбинация. Поредната семейна сбирка, в която нещата ескалират, още преди да е започнала. И си даваш сметка, че не можеш и миг повече да си тази съвършена версия на себе си, която родителите ти искат от теб да си. И рухваш. И очакваш, че те ще те разберат, защото те са ти родители и трябва да те обичат и в добро, и в лошо. Само че те не знаят как да те обичат в лошо. Защото са те научили винаги да си най-добрият и да показваш най-доброто от себе си, да не проявяваш слабост, да си смел и силен, и щастлив. А ти се оказваш просто човек. Те не са готови да се срещнат с теб. Ти оставаш неразбран и с излъгани очаквания. Защото все пак това са най-обичните ти на света хора, чиито лайна си събирал и очакваш, че те ще направят същото в замяна. Поне веднъж в живота си. Но порастваш и виждаш, че това няма как да се случи. Обичайната Коледна свада, крясъци, физическа саморазправа, полиция. Ред сълзи, ред сополи. Точно както когато разбра, че няма Дядо Коледа. Празници са. Порастваш. Учиш се, че трябва да цениш себе си повече, отколкото другите хората, независимо колко много обичаш тези други хора. Учиш се, че не можеш да търсиш разбиране от никого. Учиш се да приемаш трудните истини, както това, че Дядо Коледа не съществува, че за да имаш коледна трапеза трябва да си се потрудил, че баба ти никога няма да хареса майка ти и че с удоволствие ще приеме обратно подаръка, който й връщаш, защото така или иначе не е искала да ти го подари. Празниците са време, в което да оценим близките си, да си отделим време едни на други, да се обичаме и да бъдем добри. Така сме научени. После порастваме и животът се случва. После порастваме и очите ни се отварят за заблудите, в които сме живели. Някои истини остават неразрушими, разбира се, макар и преекспонирани, като това да не пипаш горещия котлон, затова изобщо не готвя /бележка за 2020-та/. Други обаче тотално се изменят, като това да не противоречиш на родителите си, сега искам да ги провокирам за всичко. Не, не съм бунтуващ се тийнейджър. По-лошо е. Вече съм пораснал човек, скоро и аз ще бъда родител със свои истини за живота. Не искам децата ми да вярват в Дядо Коледа и искам да знаят, че никой не заслужава обичта им, просто защото имат еднакви корени. И искам да знаят, че е окей да не са съвършени. Защото и аз не съм. И празниците не са. Както животът. И не ми трябва един шибан ден в годината, в който да се правя, че всичко е перфектно: перфектната Коледа в перфектното семейство, в което всички се чувстваме перфектно. Искам да знаят, че е окей да сме несъвършени. И че няма никакъв всевиждащ белобрад старец, който следи за всичките ни добри и лоши дела, и ако направим една грешна стъпка, няма да получим подарък. Няма проблем да грешим. Проблем е, когато не признаваме грешките си и ги замитаме под черджето, и се правим, че нищо не се е случило. Проблем е, защото нещата рано или късно ескалират. Затова нека нищо не е наред. Нека Коледата е ужасна, като всяка друга, аз съм традиционалист и няма да й изневерявам. Нека е гадно. И се мразим. Нека си кажем истините в очите. Може би тогава, утре, когато не е празник, ще празнуваме, въпреки слабостите си и заради тях, и ще се приемем такива, каквито сме. И ще празнуваме НЕколеда, ще празнуваме Истината. И обичта си. Несъвършена, но истинска. Толкова истинска, като това да пия йегер сама в 2 през нощта между 24-ти и 25-ти декември, това магическо време от годината, в което се опитваш да държиш очите си отворени, за да зърнеш шейната, джуджетата и всичките му там други измишльотини…Очите ми са напълно отворени, за първи път от много време и боли, защото Дядо Коледа не съществува.. но аз бях добро дете, въпреки пакостите и смятам да се наградя с още един йегер.

ПС: Весела Коледа! Обичайте се!

ПС 2: Наздраве! За ужасните празници и несъвършенената обич ( към другите и най-вече към самите себе си, простено е! )

-Вики Вика, 25.12.2019

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: