м о н о л о з и /6/

Любовта е опиат, измислил го е някой далеч по-умен от мен, ама аз не се боря да открия топлата вода, само искам да утоля жаждата си с нея. Писането е като мастурбацията. Днес слушах първата лекция от онлайн курса си по творческо писане и Поетът разнищваше темата за поезията. Какво е поезията, питаше своите курсисти, а после цитираше разни велики умове, чиито имена не запомних. Само Константин Павлов си спомням, ама него си го знаех от преди това. Но всъщност и неговата теза забравих. Така става, като си твърде обсебен (от себе си). Чуваш само собствения си глас или в моя случай, мисли. А аз мисля, че поезията и писането изобщо, е един своеобразен ексхибиционичен акт. Но и нещо друго е. Мехлем. За оная болест, за която казват, че лекарство няма. И може би са прави. Може би наистина няма излекуване. Но можеш да мацнеш малко с мазилото и да поолекне болката. Поне за малко. А когато толкова много ти се е насъбрала, да я излееш в стихотворение не е достатъчно. Имаш нужда от повече думи, та дано до края на лирическото ти отклонение, започнеш да дишаш с нормален ритъм и спре да ти трепери под лъжичката. Пускам топлата вода, която някой отдавна е открил преди мен, да тече..може би ще си свърши работата..

Аз съм Вики и съм зависима.

От любов.

Когато не съм с теб, не мога да мисля за друго освен за теб. Тук няма нищо противоречиво, но въпреки това изречението ми идва някак оксиморонно (word ми подчертава тая дума, май няма такъв синоним, ама на мен ми харесва и ще си го оставя).

Налагам целия самоконтрол, на който съм способна. Сдържам се да не ти пиша. Но не мога да се боря с мислите си. Обсебил си ги. Ти си виновен!

Не съм в нито един миг изцяло. Полуизживявам всичко, което ми се случва без теб. Само с теб ми е спокойно и хубаво. Оправдавам се, че е заради социалната изолация. Налагам си да не те виждам и се прибирам вкъщи, където стоя и мисля за теб. Пропиляно време. Наркотик е. По-силно е от мен. Всмукан в кожата ми. Поглеждам ръката си и го виждам как тече във вените ми. Все по-често искам да си взема дозата. Часовете без теб стават непоносими. Няма бивш наркоман, казваше баща ми. Повтаряше ми го от време на време, придружавайки го с някой и друг шамар, когато най-много го беше страх да не тръгна по тоя път. А аз ревях и му се кълнях, че никога няма да пипна. И не го направих. Кой да знае, че любовта обаче може да се окаже също толкова добър заместител. И по-евтин. И почти точно толкова погубващ. Кълнях се пред себе си, че няма да се върна там. Веднъж вече го бях вкусила, бях на дъното, предозирала, съсипана от отровата, която доброволно избрах да изсипя в кръвоносните си съдове. От тогава минаха 8 години. Бях забравила спомена. Бях го изтрила тотално от съзнанието си. И се бях заклела, че повече няма да близна тая проклетия.

Няма бивш наркоман.

Докато пиша тези редове, пулсът ми бие със 160 удара в минута. Баба ми ме научи как да си го меря. Напипваш го от вътрешната страна на китката, точно там където е шибаната вена, която още те гори от последния път, когато вкара иглата в нея. Засичаш 60 секунди и започваш да броиш туптящия ритъм. Тя често имаше сърцебиене. Не съм лекар, но 160 май не е добре. Задъхвам се. Гърлото ми е сухо. Пръстите ми треперят, а мислите ми пулсират в ушите или по-скоро барабанят. Крещи ми се. Искам си дозата. Не мога повече да издържам. Пиша ти. Отговаряш ми набързо, после спираш. Правиш нещо друго. Полудявам. Искам да счупя телефона си. Искам да те пребия. Искам да хвърля камък по отсрещния прозорец. Защо всички нови блокове, които строят, са на броени метри един от друг, толкова близо, че почти можеш да надникнеш в прозореца на съседа и не ти трябва въображение, за да си представиш какво прави. Можеш да гледаш телевизора му, докато той се опитва да намери пепелника. Цигарите не помагат. Наркоманите дали пушат? Мамка му, как така, това, от което най-много бягаш, винаги те настига?

Може би тук е моментът да се извиня на всички зависими и техните близки. Със сигурност да сравниш любовта с наркотиците би засегнало доста хора. Съжалявам, моите чувства са си мои, аз съм егоист и сърцето ми ще изскочи от гръдния кош всеки миг. Ударила съм дъното. Само дето не спя още в канавка и не търся изхвърлени игли по кофите. Аз съм зависима. От любов. Който иска, да ме съди за злословие. Толкоз по темата за политическата коректност.

Гневна съм. И искам да си го изкарам на целия свят. Ама няма с кого да се напсувате дори на улицата. Всичко живо си е вкъщи, нали сме в извънредно положение.

7 часа, откакто не съм те виждала. Ако знаеше колко е зле положението, сигурно никога повече нямаше да ми се обадиш. Само при мисълта за това, ми иде да си прережа вените. Добре че ме е страх от кръв и остри предмети, и изобщо от болката, физическата, де. Нисък праг на поносимост. Диагноза е. Виж, обаче, на емоционална много търпя. И между другото съм мазохист. Това не е диагноза, повечето хора сме. Обичаме да си причиняваме страдание и после да се самосъжаляваме и потъвайки все по-дълбоко, да копаем дъното, да си повтаряме, че сами сме си виновни и че нямаме абсолютно никаква сила да се справим, защото сме безполезни пиявици и накрая предавайки се, да се молим, лазейки на колене за капка, ПОНЕ капка любов.

Окей, осъзнавам, че имам проблем. Признавам го пред себе си и пред всички анонимни воайори пред екраните. Фейсбук страницата ми се превръща в група на АА. Здравейте, аз съм Вики и съм зависима. Представям си, че всички вкупом казвате “Здравей, Вики!”. За да се справиш със зависимостта си, трябва да се откажеш от нея. Отказвам се от любовта си към теб. Край. Повече не искам да те виждам. Защо?, ще попиташ ти. Обичам те, ще ти отговоря аз. И ти ще решиш, че съм луда и ще ме целунеш. Без да знаеш, че така всъщност още повече ме караш да губя контрол над себе си. Търся чашата ти, за да заместя едната зависимост с друга. Не става по-добре. Сетивата ми се изострят, не трябваше ли алкохолът да ги притъпява? Започвам да чувам неща, които твърдиш, че не казваш. Виждам картини, които няма как да се случват наистина. Защото ти си тук с мен. И ме държиш за ръка. Невъзможно е да си в спалнята с нея. Всички предмети губят формите си и светът около мен се завърта много бавно, а после се размазва. Събуждам се. Не знам дали съм била заспала или припаднала. Чувам дишането си. Виждам тъмнината. Кога ли съм изгасила лампата? Часът е 00.00. Последното ми съобщение е видяно преди един час. На word-овския файл се мъдри повече от страница текст, препрочитам го. Не е зле. Усмихвам се. Дишането ми се успокоява. Пулсът ми е 74. Значи, нормален. Благодаря ти, бабо. Главата ми е изпразнена от всякакви мисли. Чувствам се лека и свободна. Значи е време да спирам топлата вода на чешмата. Свърши си за пореден път работата..

И ето че писането – мехлем успокои болката. И всичко можеше да приключи с: “Тате, спокойно, мина ми, вече съм добре”..

Няма бивш наркоман.

Половин час по-късно отключвам входната ти врата, а ти ме посрещаш изненадан, полусънен и с усмивка. И моите зъби се оголват, за да отвърнат на твоята. Има нещо зловещо блестящо в бялото на очите ми, но ти не го забелязваш и ме повеждаш към спалнята. Примигвам няколко пъти, за да изтрия гледката, за която не мога да съм сигурна дали е спомен от нещо случило се или такъв от нещо, което съм си представила. Важното е, че сега Нея я няма. Аз съм тук. С теб. И всичко друго изчезва.

Предметите губят очертанията си, времето спира да има значение, сега съм в този миг изцяло. А ти си в мен, утоляваш жаждата ми, успокояваш за малко болката, укротяваш пожара в мен.. Усещам пулсиращите вени на китката си, преливащи от свръх екстаз..Получих си дозата, мога да заспя спокойно, поне за няколко часа.

Утре тялото, умът и сърцето ми ще крещят за още. А когато не ми го дадеш, ще виждаш само бялото на очите ми, ще чуваш нечленоразделните крясъци, ще попиваш потта, избила по кожата, ще вдишваш отчаянието и ще държиш ръката ми, докато треперя, коленичила пред теб, просеща безмълвно любовта ти. Ще бъдеш до мен, докато епизодът ми премине, а после ще ме изпратиш до входната врата и нито сантиметър по-далече. Няма да кажеш абсолютно нищо. И аз ще те намразя. Точно с такава сила, с каквато те обичах. Всяко действие има равно по сила противодействие. Ин и ян. Балансът ще бъде възстановен. А после ще дойде спокойствието. И всичко ще бъде нормално. Точно до след осем години. Когато те срещна отново.

Няма бивш наркоман..

-Вики Вики, 7.04.2020

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: